Feeds:
Публикации
Коментари

Фани Попова-Мутафова

Оценена като „истинска разказвачка” от съвременника й Атанас Далчев, наречена „първата ни белетристка” от днешна нейна изследователка – Катя Зографова, Фани Попова-Мутафова е автор на обемна историческа проза, а заедно с това – съпруга на декоративиста Чавдар Мутафов, с когото имат един син-Добри Мутафов. Започва белетристичния си път с женски разкази в сборниците „Жени”, „Жената с небесната рокля”, „Жената на приятеля ми”, „Огледало, нимби и цветя” и задълбочава силните си женски образи в мащабните исторически платна  – „Дъщерята на Калояна”, „Йоан-Асен”, „Последният Асеновец” …та чак до последния („забранен” от социалистическата критика) роман „На кръстопът” и незавършения – „Елена Драгаш”. Така, със своите над 35 книги, издадени до 1944г., тя е „най-широко печатаната писателка в България преди социализма”.   Немалко нейни творби са преведени своевременно: сборникът разкази „Жената на приятеля ми” е преведен на италиански, романите „Боянският майстор”, „Последният Асеновец” и „Йоан Асен” – на немски, а „Последният Асеновец” – и на холандски. Отделни творби са преведени и на френски, унгарски, румънски, полски, чешки, английски, сърбохърватски, испански и др.

Следват и национални награди: „Рада Киркович” на БАН (1933), втора академична награда от 1937г. като „първата жена, работеща успешно в полето на историческия роман и разказа”, номинация на Министерството на образованието от 1939г. за романа „Боянският майстор” (роман на годината). Уви, след „народната победа” нейни книги се включват в няколко подред списъка със забранена литература, като в списъка на ГЛАВЛИТ от 1952г. заглавията са вече 11.

Забележителна е и преводаческата дейност на Фани Попова-Мутафова, тя владее четири европейски езика: италиански, френски, немски и руски. Започнала началното си образование в Италия, тя впоследствие учи пиано в консерваторията в Мюнхен, като едновременно с това посещава и лекции по история на изкуството.

Отрано е изкушена и от участие в обществения живот: членува в СБП, българския ПЕН клуб, в Италиано-българското дружество, в Клуба на българските писателки, дружеството на писателите-историци, Македонския научен институт и др.

Фани Попова – Мутафова ни е оставила и редица интересни кинокритики от времето, когато, през 1926г., заедно с група интелектуалци основава Съюз на приятелите на филма.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Реклами

Елисавета Консулова е родена в Пловдив през 1881г. Тя е една от най-известните български живописки.Открива през 1919г. първата изложба на жена-художничка у нас. Става съпруга е на д-р Борис Вазов (брат на класика Иван Вазов) и му ражда три дъщери.

След като завършва Рисувалното училище в София Елисавета, заедно с двете си дъщери  заминава за Мюнхен (1909-1910), където специализира в Академията н дружеството на жените-художнички при проф. Книр. По творческия си път тя създава портрети на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Добри Христов, Борис Вазов и множество детски портрети, издържани в естетиката на импресионизма, която й донася името „майка на цветята” (проф. Константин Гълъбов).

Елисавета Консулова организира и редактира сп. „Беседа” (1934-1940), преименувано на „Дом и свят” (1940-1943), учредителка е на дружеството за домашна култура „Български дом”,  което прави редица изложби в периода 1936-1945г., една от начинателките е на движение „Родно изкуство” у нас. Консулова е и един от първите деятели на Българския куклен театър.

Един от съществените  културни приноси на Елисавета Консулова  е и дейността й като художествен критик и преводач. Преводаческата й дейност запоОт 1905г. Тя превежда от английски и немски над 20 романа, като преводаческата й  дейност започва още в ранната 1905г. 

По време на Балканската война тя е самарянка в Ямбол и Лозенград, доброволка в холерния лагер в Чаталджа.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Елена Николай

Световната оперна прима Елена Николай  е родена в село Церово, Панагюрско, през 1905г. Ранната бащина смърт води майка й до необходимост да поеме, на 22 годишна възраст, грижата за двете си деца,  решава да замине за Франкфурт, където кара курсове за операционна медсестра.

Елена Николай е приета да следва в престижната Миланска консерватория,първа в списъка. Завършва с отличие, но без средства и е подпомогната от проф.Пинторно, човек с „неизчерпаема доброта на истински жрец на изкуството”. Известният импресарио Канела се впечатлява от великолепния й глас и й отваря „тежките двери” на престижните италиански оперни зали. Елена пее в неаполитанския театър „Сан Карло”,   за 29 – годишната си кариера участва в 22  оперни сезона там. След Неапол тя пее на още редица италиански  сцени: „Верди”, „Дузе” и „Корсо” в Болоня, театър „Масимо” в Палермо, „Ла Фениче” във Венеция, „Джузепе Верди” и „Реджо” в Триест, „Реджо” в Торино. Роля след рола, през 1942г тя се появява въодушевена  и на българска сцена, в постановка на операта „Трубадур” в Народната опера. През 1943г. Елена отново идва в България като води малката си дъщеря – Мария-Аурора, наричана от нея…Минка.  Елена се е омъжила на 31 –годишна възраст и скоро след това е преживяла ужаса да загуби първото си отроче. Съдбата я дарява с второ (Мария-Аурора), към което Елена изпитва през целия си живот чувство за вина, породена от прекалената й творческа заетост и трудното й съчетаване с майчинските задължения.

Царственият глас, скулптирана осанка и изпълнителският талант  на Елена Николай я отвеждат до великолепната ”Арена ди Верона”, където тя дебютира през 1947г. в операта „Джоконда” на Поанкиели  пред 25 000 души!  И ролите следват една след друга: от 1947 до 1956г. тя е единствената Амнерис във Вердиевата „Аида”. Изследователят на нейния творчески път, проф. Константин Карапетров пише за нея така:”пределно разностранен е и стиловият обхват на интерпретаторскат а й дейност. Българката се изявява в предкласична, класична, романтична, веристична, експресионистична и съвременна музика, показвайки умения да вниква в стилово-жанровите особености на всяка епоха.” (Елена Николай. Второ преработено и допълнено издание., С. 1983).

Следва малко ранен, но категоричен отказ от сцената, преди гласът й да й е изневерил – през 1963г. Елена Николай прави следваща стъпка…към киното. Снима се във филма на Виторио де Сика „Възходът”, после във филма на Дино де Лаурентис – „Моята съпруга”, в „Прелъстени и изоставени”, в „Докторът на пенсионерите” на Луиджи Дзампа. Впрочем, киното я уморява по-бързо от сцената и до края на дните си – до 1993г.- тя се оттегля от активна творческа дейност.  

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Влада Карастоянова

Една от жените-легенди на родната журналистика, еталон за кураж да се изричат неудобни истини, благодарение на които принудително емигрира по време на Втората световна война след въдворяване в с. Левуново. Тя завежда в консервативна Англия и дъщеря си Лиляна и нелеко, но категорично се утвърждава като политически коментатор в  периода 1943-44 и особено  от 1951 до 1959г. Влада Карастоянова докрая заявява „Останах завинаги българка”, не приема английско поданство и държи да се подписва „родена Рачо Петрова”. Нейната майка – Султана Рачо Петрова, видна „царедворка”, преживява унижението да бъде интернирата, вече 70 –годишна, заради политическите радиобеседи на дъщеря си, от която тя никога не се отказва. Животът на тази интересна дама – Султана Рачо Петрова – е разказан в мемоарния й тритомник, оценен като разказвачески достойнства от самия Симеон Радев, както и от критика Димо Кьорчев, който пише предговор на първата част.   

 Когато се захваща с журналистика, Влада Карастоянова вече минава 50-те, а радиобеседите й се отличават със свободна мисъл, ерудиция, интерпретаторски дар и остроумен изказ. През 1953г., остро нападана като политемигрантка, Влада Карастоянова получава статут на „Гражданин на Обединените нации” и впоследствие се  установява в Мюнхен, където си отива от света през 1971г., завещала журналистическия си път на дъщеря си – Лиляна Карастоянова. Радиобеседите на Влада стават достояние на българския читател, издадени в книгата „Останах завинаги българка”, която Наталия Костова съставя през 1992г.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Анна Каменова

Белетристката, преводачката, публицистката, пътеписката и общественичката Анна Каменова е наричана още „последната българска аристократка”. Дъщеря на политически деец, после сама „министерша”, тя живее в Русия, Англия, преброжда надлъж и нашир България. Изисканият дом на семейство Стайнови гостоприемно е приемал на своите „златорожки” срещи изявени личности на българския културен живот. А заедно със съпруга си –  акад. Петко Стайнов осиновяват двете дъщери на роднинско семейство, чиито родители загиват при бомбардировките на семейния им дом.

Анна Каменова оставя чудесни пътеписи, вдъхновени  от лирична дарба. Едни от най-хубавите й пътеписни разкази са „В Черешово” и  „Свещените води на Делиормана”. Освен на разкази и пътеписи, лирика и мемоари, Анна Каменова е автор и на няколко романа, сред които най-известният е „Харитининият грях” (1930). Официалното признание идва по-късно: за романа си „Градът е същият” писателката е удостоена с годишната награда на Министерството на просвещението през 1934г.

Школувана в „Златорог”, вече в ролята си на литературен критик със своя рубрика (във в. „Свободна реч”), Каменова ни оставя и ценни редове за литературни произведения, изложби, театрални постановки. Забележителна е и дългогодишната й работа в българската секция на ПЕН клуб, разчитаща, особено през времето на „Желязната завеса” на няколкото й чужди езика, тактичността и работливостта й. Една от ключовите й социални кампании е била (уви, неуспешната) инициатива да предложи поетесата  Елисавета Багряна за Нобелова награда.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Ана Карима

Родена през 1871г. в Бердянск, Украйна. Учи в Шумен, Варна и София, кодето завършва девическа гимназия. През 1888г. се омъжва за известния общественик Янко Сакъзов, от когото има две дъщери, всяка с висока култура и дарби.

Отначало работи като учителка в Шумен, Плевен, Одрин. През 1897г. открива първото у нас женско търговско училище. Не закъснява и първата по-крупна феминистка проява на Карима: през 1899г. тя основава женско образователно дружество „Съзнание”, което се бори за допускане на жени до Университета. Карима е и една от основателките и първа председателка на създадения през 1901г. Български женски съюз с печатен орган в. „Женски глас”. Кипяща от енергия, тя основава през 1908г. нов съюз (на напредничавите жени) „Равноправие” с едноименен орган.

Когато избухва Балканската война, Карима отива на фронта като самарянка. Сред най-големите писателски успехи на Ана Карима е, както твърди и Фани Попова-Мутафова, са прекрасните „Разкази на народни мотиви”.  Тези творби, както и цялостното й културно присъствие дават основание на Попова-Мутафова да я нарече „най-живописната фигура сред българските литераторки и общественички”.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Малки портрети