Следват и национални награди: „Рада Киркович” на БАН (1933), втора академична награда от 1937г. като „първата жена, работеща успешно в полето на историческия роман и разказа”, номинация на Министерството на образованието от 1939г. за романа „Боянският майстор” (роман на годината). Уви, след „народната победа” нейни книги се включват в няколко подред списъка със забранена литература, като в списъка на ГЛАВЛИТ от 1952г. заглавията са вече 11.

Забележителна е и преводаческата дейност на Фани Попова-Мутафова, тя владее четири европейски езика: италиански, френски, немски и руски. Започнала началното си образование в Италия, тя впоследствие учи пиано в консерваторията в Мюнхен, като едновременно с това посещава и лекции по история на изкуството.

Отрано е изкушена и от участие в обществения живот: членува в СБП, българския ПЕН клуб, в Италиано-българското дружество, в Клуба на българските писателки, дружеството на писателите-историци, Македонския научен институт и др.

Фани Попова – Мутафова ни е оставила и редица интересни кинокритики от времето, когато, през 1926г., заедно с група интелектуалци основава Съюз на приятелите на филма.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

След като завършва Рисувалното училище в София Елисавета, заедно с двете си дъщери  заминава за Мюнхен (1909-1910), където специализира в Академията н дружеството на жените-художнички при проф. Книр. По творческия си път тя създава портрети на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Добри Христов, Борис Вазов и множество детски портрети, издържани в естетиката на импресионизма, която й донася името „майка на цветята” (проф. Константин Гълъбов).

Елисавета Консулова организира и редактира сп. „Беседа” (1934-1940), преименувано на „Дом и свят” (1940-1943), учредителка е на дружеството за домашна култура „Български дом”,  което прави редица изложби в периода 1936-1945г., една от начинателките е на движение „Родно изкуство” у нас. Консулова е и един от първите деятели на Българския куклен театър.

Един от съществените  културни приноси на Елисавета Консулова  е и дейността й като художествен критик и преводач. Преводаческата й дейност запоОт 1905г. Тя превежда от английски и немски над 20 романа, като преводаческата й  дейност започва още в ранната 1905г. 

По време на Балканската война тя е самарянка в Ямбол и Лозенград, доброволка в холерния лагер в Чаталджа.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Елена Николай е приета да следва в престижната Миланска консерватория,първа в списъка. Завършва с отличие, но без средства и е подпомогната от проф.Пинторно, човек с „неизчерпаема доброта на истински жрец на изкуството”. Известният импресарио Канела се впечатлява от великолепния й глас и й отваря „тежките двери” на престижните италиански оперни зали. Елена пее в неаполитанския театър „Сан Карло”,   за 29 – годишната си кариера участва в 22  оперни сезона там. След Неапол тя пее на още редица италиански  сцени: „Верди”, „Дузе” и „Корсо” в Болоня, театър „Масимо” в Палермо, „Ла Фениче” във Венеция, „Джузепе Верди” и „Реджо” в Триест, „Реджо” в Торино. Роля след рола, през 1942г тя се появява въодушевена  и на българска сцена, в постановка на операта „Трубадур” в Народната опера. През 1943г. Елена отново идва в България като води малката си дъщеря – Мария-Аурора, наричана от нея…Минка.  Елена се е омъжила на 31 –годишна възраст и скоро след това е преживяла ужаса да загуби първото си отроче. Съдбата я дарява с второ (Мария-Аурора), към което Елена изпитва през целия си живот чувство за вина, породена от прекалената й творческа заетост и трудното й съчетаване с майчинските задължения.

Царственият глас, скулптирана осанка и изпълнителският талант  на Елена Николай я отвеждат до великолепната ”Арена ди Верона”, където тя дебютира през 1947г. в операта „Джоконда” на Поанкиели  пред 25 000 души!  И ролите следват една след друга: от 1947 до 1956г. тя е единствената Амнерис във Вердиевата „Аида”. Изследователят на нейния творчески път, проф. Константин Карапетров пише за нея така:”пределно разностранен е и стиловият обхват на интерпретаторскат а й дейност. Българката се изявява в предкласична, класична, романтична, веристична, експресионистична и съвременна музика, показвайки умения да вниква в стилово-жанровите особености на всяка епоха.” (Елена Николай. Второ преработено и допълнено издание., С. 1983).

Следва малко ранен, но категоричен отказ от сцената, преди гласът й да й е изневерил – през 1963г. Елена Николай прави следваща стъпка…към киното. Снима се във филма на Виторио де Сика „Възходът”, после във филма на Дино де Лаурентис – „Моята съпруга”, в „Прелъстени и изоставени”, в „Докторът на пенсионерите” на Луиджи Дзампа. Впрочем, киното я уморява по-бързо от сцената и до края на дните си – до 1993г.- тя се оттегля от активна творческа дейност.  

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

 Когато се захваща с журналистика, Влада Карастоянова вече минава 50-те, а радиобеседите й се отличават със свободна мисъл, ерудиция, интерпретаторски дар и остроумен изказ. През 1953г., остро нападана като политемигрантка, Влада Карастоянова получава статут на „Гражданин на Обединените нации” и впоследствие се  установява в Мюнхен, където си отива от света през 1971г., завещала журналистическия си път на дъщеря си – Лиляна Карастоянова. Радиобеседите на Влада стават достояние на българския читател, издадени в книгата „Останах завинаги българка”, която Наталия Костова съставя през 1992г.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Анна Каменова оставя чудесни пътеписи, вдъхновени  от лирична дарба. Едни от най-хубавите й пътеписни разкази са „В Черешово” и  „Свещените води на Делиормана”. Освен на разкази и пътеписи, лирика и мемоари, Анна Каменова е автор и на няколко романа, сред които най-известният е „Харитининият грях” (1930). Официалното признание идва по-късно: за романа си „Градът е същият” писателката е удостоена с годишната награда на Министерството на просвещението през 1934г.

Школувана в „Златорог”, вече в ролята си на литературен критик със своя рубрика (във в. „Свободна реч”), Каменова ни оставя и ценни редове за литературни произведения, изложби, театрални постановки. Забележителна е и дългогодишната й работа в българската секция на ПЕН клуб, разчитаща, особено през времето на „Желязната завеса” на няколкото й чужди езика, тактичността и работливостта й. Една от ключовите й социални кампании е била (уви, неуспешната) инициатива да предложи поетесата  Елисавета Багряна за Нобелова награда.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Отначало работи като учителка в Шумен, Плевен, Одрин. През 1897г. открива първото у нас женско търговско училище. Не закъснява и първата по-крупна феминистка проява на Карима: през 1899г. тя основава женско образователно дружество „Съзнание”, което се бори за допускане на жени до Университета. Карима е и една от основателките и първа председателка на създадения през 1901г. Български женски съюз с печатен орган в. „Женски глас”. Кипяща от енергия, тя основава през 1908г. нов съюз (на напредничавите жени) „Равноправие” с едноименен орган.

Когато избухва Балканската война, Карима отива на фронта като самарянка. Сред най-големите писателски успехи на Ана Карима е, както твърди и Фани Попова-Мутафова, са прекрасните „Разкази на народни мотиви”.  Тези творби, както и цялостното й културно присъствие дават основание на Попова-Мутафова да я нарече „най-живописната фигура сред българските литераторки и общественички”.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Музиката в слово пред поезията на новия живот… Тук можете да поставите свои стихове и да ни разкажете за тях.